Има един много специфичен момент, в който всичко вкъщи ти е по-мило от всякога. И хубавото е по-хубаво и кусурите се превръщат в пренебрежими дреболии. И да, в един момент те пак ще започнат да те дразнят, но не и сега. Сега е време да ти е щастливо. Позна, този момент е прибирането у дома след месец, един или много, прекарани в далеч от дома.
Защото си видял хубавото там и не чак толкова хубавото, но вкъщи те чакат нещата, с които си свикнал. Онзи незаменим уют на познатото скучно, превърнало се в очарователно, защото ти липсва. И магазинчето, от което си купуваш жизненоважните запаси от всичко любимо, и улицата, по която се прибираш у вас. Вярно, неравностите по терена правят маршрута по-труден, но пък това си е твоята улица.
И като стана дума за обичното „твое“, не са ли семейството и домът ти най-свидни, когато се прибереш? Да, когато теб те е нямало, а ги е имало липсването и тъгуването, да се събереш със семейството вече не е задължение. Няма „трябва“, изречено с досада. Има обич.
Това е то – когато си бил надалеч, да се върнеш, където всички са ти близки и всичко ти е близко, защото колкото и по-добро да има там, тук е точно твоето. В това клише е истината, заради която се прибираш винаги.