Дойде ли краят на септември, есента кокетно си слага парфюм с аромат на печени чушки.
Без значение дали в града (на балкона) или в селото (на двора), от мазета и килери се изваждат любимите чушкопеци, постилат се вестници, чушките, събрали вкуса на живота, се изтърбушват, и се засяда на малки столчета, за да се съблюдава за равномерното им изпичане.
Това е една от онези традиции, които не носят хилядолетен патос, но са толкова вкусни, че няма как да не останат във времето.
Все пак чушкопекът е най-великото изобретение в бита на българина за 20-и век.
Заради своята проста гениалност на достъпна цена, уредът се превръща в неизменна част от делника ни веднага след като влиза в масово производство през средата на 70-е години. Оригиналните чертежи са на инж. Николай Пиперков, а майстор Дочо Дочев първи го изработва заедно със сина си в едно гаражче във Велико Търново. Следват няколко технически подобрения, за да се стигне дори до палавия чушкопек-тройка.
Чушкопекът е от онези родни гордости, заради които ходим с високо вдигнати глави.
Защото знаем, че и ние нещо сме дали на Света. Едно време от съседните ни държави били толкова екзалтирани от нашия гений, че купували чушкопеци на поразия и даже чертежи се опитвали да си набавят. Сега чушкопеците ги правят даже в Китай, да си пекат и китайците чушките, да си ги мелят с месомелачки, в бурканчета да ги затварят и на филии да ги мажат. Доброто тук може да бъде добро и там.