Доброто тук е в малките неща, мисля си, докато си купувам вафла от едно магазинче, било някога гараж, и продавачът ме пита как е минал денят ми. Сладко ми става още преди да съм отворил опаковката. Разменяме няколко приказки и вече знам, че трябва да разкажа тази история.
Малките магазинчета, години преди facebook да зададе нормата на общуване, са създали кварталните социални мрежи и ги поддържат до ден днешен.
В тези центрове на живота можеш да си купиш всичко, буквално. От хляб и кисело мляко до мицеларна вода и шоколадови бонбони. По-важното обаче е, че можеш да побъбриш, да разбереш кой съсед се е прибрал от чужбина, да обсъдиш геополитическата ситуация или просто да изпиеш една бира след работа. А и повечето имат тетрадки с вересии като доказателство, че доверието между хората не е изгубено.
Не ми трябваха повече причини да се кача в колата след работа и да тръгна на лов за магазинерски истории. Не разполагам с много време, затова ще се разходя само из София, но за да не изглежда текстът тенденциозен, загърбвам Оборище и се отправям към Люлин 9. Спирам пред едноетажна постройка насред една междублокова градинка. Има си всичко. Пейки и навес отвън, а вътре – амбалажна хартия, върху която да се водят сметките и най-вече зареден хладилник на Загорка. Това е моето място.
Представям се и очаквам да погледнат скептично на персоната и намеренията ми. Нищо подобно. Красимира е собственик на магазинчето от 2 години. Толкова млада и усмихната е, че изглежда като от клип на американското посолство. Разказва ми за трудностите леко, с цялото вътрешно убеждение на човек, който е направил своя избор. Тя познава клиентите си лично и вярва в този вид комуникация. Затова и е обособила място пред магазина, където да се събират. Кара им се единствено, ако започнат да се оплакват и да мрънкат. Огладнявам, докато я слушам, а и тя си има доста работа, затова си купувам един хляб, една лютеница и 2 кренвирша и излизам да се смеся с тълпата. Странно изглеждам с диктофон и фотоапарат явно, защото веднага ми правят място да седна. Доброто тук са хора, казва ми Красимира, преди да си продължи със задачите и ме оставя сам да се убедя. Услажда ми се.
Малко по-надолу по улицата има друго магазинче и решавам, че трябва да се отбия и там. Посреща ме Илиан, който също е собственик от 2-3 години. Има повече опит зад гърба си от Красимира. От над 10 години е в бранша и романтичният ми поглед към дребната търговия по-скоро го забавлява. С времето клиентите са станали по-капризни, споделя ми, но и той се е научил на тънкостите в общуването. С всеки човек има какво да си каже, но вересии не дава. Не за друго, а защото продава основно твърд алкохолни и тютюневи изделия и не върви някак. „Ако беше за хляб – винаги, но пороци на разсрочено плащане не е редно“, казва и имам всички основания да му повярвам. Неусетно разговорът ни тръгва към нещата, които го задържат в България. И в момента има предложения да продаде магазина и да замине в чужбина, но не го обмисля сериозно, макар че не помни от кога не е имал почивен ден. Илиан живее в Люлин, тук е и семейството му и не може да си представи да се раздели с всичко близко на сърцето му, за да търси щастието далече. В този момент влизат хора и дългът му слага точка на раздумката ни. Неосъзнатото му родолюбие е доброто тук, мисля си, докато карам към следващата си цел.
Набелязал съм си едно конкретно магазинче в Гоце Делчев и ми предстои да прекося цяла София по диагонал, но си имам лична причина. Това е култова локация и се намира зад гимназията ми. През тинейджърските ми години островчето отпред с пейките и чадърите беше мястото, където крояхме големите си планове за бъдещето, там се случваха любовите и бунтовете, там и реално премина средното ми образование. Взимам си една малка биричка, докато чакам собственика Борис да обслужи клиентите си и да седне при мен.
Еклектиката от посетители е вдъхновяваща. Съседствам с майка и малкото ѝ момче, елегантни баба и дядо, двама достолепни шахматисти и писател, който спори разпалено с възрастен и колоритен човек с мустаци (в последствие разбирам, че е изобретател). Има обаче някаква странна хармония и така е вече повече от 20 години, споделя ми Борис. Той е създал една мини-утопия, в която разделение няма, а личното общуване е изведено в култ, макар и несъзнателно. Почти всички клиенти се познават и конфликти няма. В магазинчето винаги посрещат с „добър ден“, а тетрадката с вересиите е неизменно под ръка от 97-а. Големите вериги, които са се появили през годините наоколо могат и да предложат по-изгодни цени за някои стоки, но не и такова качество и обслужване, категоричен е собственикът. Затова и при него винаги има хора. Разказва как половината му клиенти от квартала са заминали в чужбина през годините, но върнат ли се, идват първо при него, за да научат всички новости. Питам го дали има камери за сигурност, а той с усмивка отвръща, че вярва в доброто у хората и при него не се краде. Според Борис успехът в България е възможен, когато си честен и работиш за мечтите си и това е най-достойният финал на моята импровизирана обиколка.
Тръгвам си спокоен. Колкото и големи вериги да се появят, малките магазинчета ще останат, защото предлагат нещо много повече от стоки и промоции. Те удовлетворяват изконната ни нужда да общуваме очи в очи. Като хора.